Пролог
Прахът на звездите се виеше в безкрайните коридори на "Омега". Вълни от неразбираеми вибрации се носеха, ехо от някаква безкрайна, космическа симфония. Стотици очи – човешки и изкуствени, бдениеха над конзолите. В далечината, отвъд светлините на командния център, пулсираше необятният, тъмен космос, тайнствен и безкраен.
Намирайки се на хиляди светлинни години от Земята, екипажът на "Омега" се чувстваше заключен в това невидимо, космическо ехо. Сигналът, заловен от "Плеяди", се превръщаше в постоянно присъствие, носещо със себе си само загадки.
Старият астрофизик, професор Александър Ричард, седеше на своята позиция, загледан в безкрайните данни. Блестящите му очи, отразяващи светлините на мониторите, носеха отчаяние и упорита надежда. Беше прекарал безброй нощи в изучаване на сигнала, в опит да разгадае тайните му. Всеки бит данни, всяка сложна последователност, се оказваше безсмислена, само едно ехо, без конкретен източник.
В този момент, когато надеждата и отчаянието се бореха за господство, в командния център проникна нов сигнал. Това не бе просто ехо, а ясно и отчетливо послание. Но не на човешки език, а на код, който никога не е бил виждан. Това бе началото на нещо ново. Началото на търсене, което би променило завинаги човешкото разбиране за Вселената. Началото на търсенето на… ехото на безкрайността.
Глава 1: Сигналът от нищото
Вълната се разля по главния екран на командния център – неестествено чиста, почти математически перфектна крива сред статичния шум на дълбокия космос. Не приличаше на нищо познато – нито пулсар, нито квазар, нито агонизираща звезда. Беше прекалено подредена, прекалено… умишлена.
Д-р Ева Роуз се наведе напред, забравила за леката умора в очите си, които сега не отразяваха нищо друго освен хипнотичния танц на сигнала. Пръстите ѝ летяха над холографската конзола, изолирайки честотите, анализирайки модулацията с трескава съсредоточеност. Тихият, равномерен шум на системите за поддържане на живота на "Омега" и едва доловимото бръмчене на антигравитационните генератори бяха единственият фон на нейното поглъщащо мълчание.
– Статус, докторе? – Гласът на капитан Адам Корсаков проряза тишината. Той беше влязъл безшумно, стъпките му поглъщани от меката настилка на мостика. Застанал зад нея, със скръстени на гърдите ръце, той излъчваше спокойна власт, но в очите му се четеше обичайната доза прагматичен скептицизъм.
– Не е шум, Адам. Абсолютно не е шум – отвърна Ева, без да откъсва поглед от данните, които се изливаха пред нея. – Виж фазовата кохерентност. Последователностите… вградени са прости числа, хармонични съотношения, които надхвърлят всякаква вероятност за случаен природен феномен. Това… това е конструирано.
Адам присви очи към екрана. – Имаме каталози с екзотични излъчвания, Ева. Магнетари, сливащи се черни дупки… Вселената е пълна със странни звуци.
– Не и като този! – Тя рязко се обърна към него, а в очите ѝ гореше пламъкът на откривателя. – Модулацията се променя, адаптира се към нашите сканиращи честоти, сякаш… сякаш ни отговаря. И най-странното е източникът.
– Да? Къде ни водят сензорите този път? Някоя забравена мъглявина? Празно междузвездно пространство?
– Сириус – каза Ева тихо, почти благоговейно. – По-точно, системата на Сириус Б.
Адам повдигна вежда. – Сириус Б? Бялото джудже? Звезден остатък, Ева. Плътен, горещ, мъртъв. Без планети в обитаема зона, без условия за живот, какъвто го познаваме. С радиационни нива, които биха изпържили всичко. Какво би могло да излъчва оттам?
– Точно това е въпросът. Няма ясна точка на произход. Сигналът не идва от самото джудже, нито от някакъв хипотетичен обект в орбита около него. Нашите сензорни мрежи го засичат едновременно от множество точки в системата, но триангулацията се проваля. Сякаш… сякаш източникът не е локализиран в трите ни измерения. Сякаш е… разпръснат.
