Пролог
Сянката на тревогата падаше върху Търновград, като черен воал, задушаващ радостта и просперитета. Докато дворцовите трубадури пееха за славни победи, а художниците рисуваха портрети на царя и неговото семейство, зад кулисите се водеше безмилостна борба за власт. Болярите плетяха интриги, нашепваха лъжи и коваха планове, за да се изкачат по стълбата на влиянието. Цар Иван Александър, мъж със сложен характер, се опитваше да запази мира в царството си, но опасността дебнеше от всички страни. От север нахлуваха татари, от юг напираха османски орди, а от запад се надигаха гласовете на недоволните. Аз, Ирина, дъщеря на Радослав, бях свидетел на тези събития, принудена да мълча и да наблюдавам как моята родина върви към пропастта.
Но в сърцето си аз знаех, че трябва да направя нещо, да запазя поне частица от нашето величие, преди то да бъде унищожено завинаги.
***
Тъмнина. Смрад на дим и изгоряло месо изпълваше въздуха. Ирина се провря през руините на изгорелите къщи, кашляйки и опитвайки се да не погледне труповете, разпръснати по улиците. Търновград умираше. Османските войници вилнееха из града, убивайки и грабейки. Ирина стигна до манастира "Свети Георги", където се надяваше да намери баща си и баба си. Вратата беше отворена, а вътре цареше хаос. Монасите бяха избити, а иконите и книгите бяха разпръснати по пода. Ирина се втурна към библиотеката, надявайки се да намери баща си. Но вместо него, тя видя нещо, което я накара да замръзне от ужас. На стената, с кръв, беше написано нейното име.
Глава 1: Шепотът на камъните
Слънцето огряваше Царевец, превръщайки камъните в злато. От крепостните стени се виждаше целият Търновград, разпрострян в долината като живо същество, дишащо с ритъма на камбаните и гласовете на хората. Аз, Ирина, стоях на тази височина, вдишвайки свежия планински въздух и усещайки трепета на историята, втъкан в камъните под краката ми.
Бях на седемнадесет години, възраст, в която повечето момичета мечтаеха за копринени рокли и красиви съпрузи. Но аз мечтаех за други неща – за книги, за знания, за възможност да разбера тайните на света. Баща ми, болярин Радослав, ме беше научил да чета и пиша, да разгадавам мъдростта на древните автори и да се възхищавам на красотата на славянските букви. Той вярваше, че знанието е по-ценно от златото и че жената трябва да има право на образование, както и мъжът.
Всяка сутрин, още преди да се събуди градът, аз се промъквах в библиотеката на манастира "Свети Георги", където отец Йоан, стар и мъдър монах, ме учеше на гръцки и латински. Там, сред прашните рафтове и кожените подвързии, аз се чувствах у дома си. Книгите бяха моите приятели, моите учители, моите прозорци към света.
Днес, обаче, бях разтревожена. Баща ми, обикновено спокоен и уравновесен, беше мрачен и замислен през последните дни. Той често се събираше с други боляри в тайна стая и шепнеше за неща, които не трябваше да чувам. Усещах, че нещо лошо се задава, сякаш тъмна сянка е паднала върху нашия красив град.
Слязох от Царевец и се отправих към къщата ни, разположена в подножието на хълма. Улиците бяха оживени, изпълнени с търговци, занаятчии и обикновени хора, които вършеха своите ежедневни дела. Опитах се да се усмихна и да се преструвам, че всичко е наред, но тревогата ме гризеше отвътре.
Влязох в къщата и намерих баба Мария, бабата на баща ми, да плете пред огнището. Тя беше стара и мъдра жена, която знаеше много за българските обичаи и традиции. Обичах да слушам нейните истории за миналото, за славните царе и за юначните воини.
"Добре дошла, Ирина," каза баба Мария, без да вдига поглед от плетивото.
"Изглеждаш разтревожена. Какво те мъчи?"
